Къде залязва слънцето?
- От другата страна.
Къде ли спят мечтите ми?
- На края на света.
Къде са се изгубили
вълшебства и луни
и нощи изумрудени
в будуващи души?
Къде залязва мъката?
- В раздели и тъми,
в лъчите теменужени
на влюбени очи.
Къде ли са мечтите ми?
- В раздели и луни
и нощи изумрудени
изгрели след тъги!
1 юли 2000
Дъждовен следобед със сини очи
вали над душите ни с пролетна
нежност.
Дъждовни надежди и птици добри
криле са разперили в бяла
безбрежност.
Безбрежна и синя е моята мъка
заплетена в клони на златни
брези.
Не искам да вярвам в онази разлъка,
разделяща мене със мойте
мечти.
Безброй изоставени бели надежди
нахлуват във сънища, тлеят в
сълзи.
Сълзите се вливат в дъждовен
следобед, дъждовен следобед
със сини очи!
ЖИВОТЪТ В РОЗОВО
Сърцето ми към изгрева пътува,
сърцето ми е сън и път зелен.
Зората то на пръсти ще целува,
а ти ще бъдеш много влюбен в мен.
Ела на мойте слънчеви поляни,
ела при мен са облаци и дъжд,
дъжд от сълзи, отдавна неприбрани,
сълзи бездомници валяли неведнъж.
Тогава заедно към изгрева ще литнем,
ще розовеят облаци от смях,
и розов сън за двама ще измислим...
"Животът в розово" е песен на Пиаф.
Измисленият свят,
във който си живея,
е много по-красив
и по-добър от вас.
Там в бели клони
слънцето се смее
и сините русалки
си танцуват валс.
Не мога винаги
да се усмихвам
с изкуствена и
празна суета.
Не мога вечно
да привиквам
към писаните
правила.
Аз искам там -
при сините русалки -
да се опивам
с изворна вода
и вечно да сме луди
и пияни
от вятър тих
и лунна тишина.
Не ме обвързвайте
с окови тежки,
сърцето ми не може
да се свре
в нощ глупава
и ден лудешки
от пътя земен чак да
ти се мре.
Пуснете ме при свойте
да си ида.
В небето да се носи
синкав валс.
Измисленият свят,
във който си живея,
е много, много
по-красив от вас.
Искам те за малко
искам те до залез.
Да си с мен за малко
да си мой до залез.
Измисли за мене
недочути думи
смях и цвят дари ми
дай ми бързи друми.
Искам те до залез,
после нощ ще падне
малката ни лудост
някой ще открадне.
И часът вълшебен
може да пропуснем,
на мечтите бели
кончето да пуснем.
После ще го търсим
в призрачни поляни
но по тях е пълно
с мечти неразбрани.
Една нежна гора ми живее в сърцето,
със зелени листа надалече в небето.
Тя е толкова крехка, светло-бяла и чудна,
че се губя във нея и сънувам я будна.
Будна, малка горичка със проблясващо
слънце
тихо в мене е скрила своето галещо
зрънце.
И когато съм тъжна, и когато ме няма
тя ме гали полека, както гали ме мама.
Нежна, малка горица, стой си винаги
в мене,
на далечна звездица приютявай
ме в тебе.
"Колко е страшно да бъдеш влюбен..."
Л. Левчев
Много е страшно, когато си влюбен.
На двайсет, на трийсет,...
на десет дори.
Но много по-страшно е да
не си влюбен
и в пламък без огън
сърце да гори.
Ей, Господи, виж ни
за малко.
Невлюбени скитници
чакат отвън.
А ти си се гушнал
в небесното царство
и ангели пърхат
в божествений сън.
Почивай си, деденце,
тези неволи не са ти
по ранга.
Спокойно си спи!
Какво, че във утрото
пак ще осъмнем
с невлюбени,
чакащи,
празни очи.
Луната
е лицето на момиче.
Обидено от нещо,
някой, някъде.
Луната винаги
е много тъжна
и много моя е
при пълнолуние.
Луната е прогонено
момиче.
То тръгнало от тука
в топло лято.
Луната е лицето
на момиче.
Момиче като мене,
но избягало.
Сини русалки с лилави очи
в бяло безветрие тихо се носят.
По спящи поляни и лунни гори,
те омагьосани сънища водят.
Грее омайниче в черната нощ -
огнено пламъче в тъмното свети;
Дава на влюбени воля и мощ,
за да са силни сърцата им клети.
СЪН
Във тиха лятна нощ
сънувах чуден сън.
И май не беше сън,
а истина отвън:
Бе рано призори,
в началото на утрото,
което още спи
на рамото на слънцето.
Не знам какво накара ме
да стана до прозореца
и плахо да погледна
към стихналата улица;
Тогава я видях:
величествена, приказна,
триметрова жена
с коса земята галеща.
Вървеше бавно, тихо
и царствена и страшна
букет в ръце държеше
в лицето бе прекрасна.
Със дълга тъмна рокля
във цвят като червения
внимателно и нежно
обърна се към мене тя.
Погледна ме в очите,
в сърцето ми надникна,
показа ми мечтите,
които ще обикна.
И после кимна леко,
пак тръгна към зората,
а аз не се събуждам,
аз чакам си мечтата.
БЕЗДОМНИЦИ
Бездомници сме всички
в огромния ни дом,
че любовта едничка дарява ни
заслон.
Защото щом не можеш ръката
си да спреш
на вярно, нежно рамо с
най-тъжния копнеж;
Когато си неискан, когато
неразбран
се скиташ ден и нощем по
улиците сам.
Когато си без мисъл, когато
любовта я няма ни на тази
ни в другата земя
ти просто си бездомник и
никой друг не си.
Когато нямаш обич -
ти нямаш и очи.
Не ми крадете цветовете
лъжливи гаснещи величия,
че времето и ветровете
над вас ще минат с безразличие;
Когато мисля в синьо, виждам нощ,
очите виждам на любов покълваща.
Или пък дъжд вали със синя мощ
или пък мъката разкъсваща;
Червеното е залеза ми лунен,
и огнени коне да тичат в мрака
и изгрев златен, нежноструен
и тиха страст във мен да чака;
Зелените гори, растящи към небето,
оранжевите, топли слънчогледи
вървят, вървят към слънцето, което
искрящо и усмихнато ги гледа...
Не ми крадете цветовете
лъжливи, гаснещи величия,
чрез ударите на сърцето
към вас нараства безразличие!
Август 2000
В голямата жена,
която съм,
живее малко
глупаво момиче...
То има руси плитки,
поглед мил,
в зелените поляни
денем тича...
И носи във сърцето си
копнеж един
и той е: да обича
да обича, да обича...
Косата ти миришеше на сняг,
а беше лято в моята градина.
Полита времето с лъжовен бяг,
и ето, че и този миг отмина.
Невъзможната любов е по-красива
тя е нежно, неразперено крило.
Тя е нощ лилава и щастлива,
нещо - дето никога не е било.
В невъзможната любов измами няма.
Ти обичаш него - той обича теб.
Невъзможната любов е винаги голяма
и обвита в нежнорозов креп.
В нея няма сутрини горчиво-черни,
в нея няма вечери със вкус на гняв.
Има истини, а всичките лъжи са верни,
невъзможният човек е златна сплав.
Слава Богу, че е невъзможна -
невъзможната любов,
за да бъде мъничко възможна
и онази с божи благослов.
В душата ми цъфтят цветя -
разпръснати по лунните поляни
и леки, пеперудени крила
се реят в изумрудни океани.
Очите ми сънуват бряг,
сред облаци от слънцето огряни
и конници в безспирен бяг,
в небесните поля от вятър разлюляни.
Ръцете ми -летят към теб,
в незнаен сън незнайно да те срещнат
и може би накрай света,
мечтите ми с поклон да те посрещнат.
В душата ми - цъфтят цветя -
изгубени по лунните поляни...
В душата ми растат слънца
и нежно гледат - топли и засмяни.
Някой ми открадна
слънцето
заедно със птиците
в небето.
Дълго ли ще скита
в тъмното
светлинката ми -
родена от сърцето?
Тъжна, бяла ръка
слънцето леко погали.
Тъмният плащ на нощта
залези сини запали.
Блясват, угасват,
трепкат огньове
и над стърнищата
стеле се дим.
Призрачно растнат
в небето мостове -
облачни пътища
в мрака незрим.
Днеска ще дойдат
небесните хора.
Първо на моста
ще кацнат в мъгла,
и в тъмно-синия
цвят на простора
ще се превърнат
в искряща дъга.
Искам да съм щастлива,
колкото едно рошаво врабче.
Искам да съм красива,
колкото едно влюбено сърце.
В неделя рано билки ще бера
и дългите си плитки ще ги разплета.
По още несъбудени и тъмни небеса
ще тръгна да се търся в зелената роса.
Дали ще го намеря изгубено в мъгла
зрънцето изумрудено на моята душа.
Дали ще го открия сред подлост и лъжи
и още ли ще свети след толкова тъги?
В неделя рано билки ще бера
магия да направя за щастие сега.