в е н е ц и а н с к а  з а г а д к а

сп. “ТЕАТЪР”, брой 5-6, 2004
ПОГЛЕД КЪМ ИНТИМНИЯ СВЯТ НА ЧОВЕКА

“Венецианска загадка” от Джузепе Берто,
Театър “Възраждане”
Ивон Димитрова

За пиесата си “Венецианска загадка” самият автор казва: “Когато през 1966 г. ме помолиха да напиша сценарий за филм, който после получи заглавието “Венецианска загадка”, дадох съгласието си без охота, защото рядко работя за киното. Съгласих се по две причини: Първата – тъкмо бях приключил романа “Лудешка работа”, чието действие се развива в покрайнините на Венеция. Второ – заинтригува ме представата, която ми подхвърлиха, и почувствах, че някакси ми е много близка. Идеята обаче ми се струваше по-подходяща за пиеса, отколкото за филмов сценарий, затова реших че ще напиша един дълъг диалог между две лица, като си запазих правото този диалог да остане моя собственост, за да го претворя в пиеса. Така се стигна до историята между един мъж и една жена, от дълги години разделени.”

Така се ражда пиесата на Берто.

Всъщност тук любов и смърт, музика и талант, омраза и безсилие така се вплитат, че е невъзможно да ги делим едно от друго. Сюжетът е тривиален – съпруг и съпруга се срещат след дълги години раздяла. Но чувствата са все още живи, зад привидната омраза и раздразнение се крие любовта. Спомените, чувствата, усещанията са още живи, жив е човекът и творческото му начало. Въпреки изминалото време те са свързани не само чрез любовта и чрез детето си (физическо въплъщение на тази любов), но и чрез мисли и чувства, които невидимо продължават да дърпат нишките между двамата.

Зад тази любов обаче прозира и смъртта. Срещата между двамата не е случайна. Съпругът е поискал тази среща, защото знае, че е неизлечимо болен, че краят му е близък. Така възелът се затяга още по-силно. В същото време той работи върху един проект заедно със своя оркестър – “Венецианска загадка” на Алесандро Марчело (1684 – 1750). И този проект – записът на музикалното произведение “Венецианската загадка” – се превръща в творбата на живота му! Разбирайки че краят идва, преосмисляйки всичко преживяно, разбирайки своите собствени грешки, Той иска отново да се докосне до онази истинска любов, която навремето го е вдъхновила и го е накарала да се чувства щастлив и свободен. Невярваща в началото на неговите думи, Тя постепенно откликва на терзанията му, отърсва се от недоверието, защото разбира, че този един ден във Венеция е техният последен ден. Преплитат се любов, смърт, изкуство. Пред прага на смъртта всичко губи обикновените си измерения – и изневярата в любовта, и миналото, и суетата. Той, останал сам след нейното заминаване, е открил себе си в музиката, но не е престанал да я обича. Тя, залъгвайки се с богатия си втори съпруг, не е престанала да обича своята първа любов, където е била най-истинска. Тези два свята, които са се отдалечили един от друг, не са престанали да съществуват заедно, въпреки раздялата. Всеки е открил себе си отново: Той – в любовта си към музиката, Тя – в любовта и грижата към новото си семейство и децата. Така Берто внушава идеята, че творчеството и любовта са неделими.

А какво всъщност е “Венецианска загадка”? “Венецианска загадка” е име на музикално произведение – концерт за обой и струнен оркестър от Алесандро Марчело. Авторството обаче на Марчело е било спорно – специалистите са се колебаели между композиторите Бенедето Марчело, Албинони, Вивалди и Алесандро Марчело, накрая се е доказало, че авторът е Алесандро Марчело. Неговата оригинална музика е послужила за основен мотив в постановката. В програмата към спектакъла четем думите на режисьора Здравко Митков:

“Основна загадка в тази пиеса е удивителният начин, по който са свързани смъртта и музиката. Векове наред се говори за музиката на сферите, но едва ли някой знае какво се крие зад този термин. Мисля, че авторът намира магическата формула. Както любовта завършва с усещането за тъга, така и животът, открехвайки вратата на смъртта, сякаш допуска да стигне до слуха ни божествената музика”.

Това сложно преплитане между любов, смърт и творческо начало е осенило и режисурата на Здравко Митков. Изключително естетската му режисьорска работа ни въвежда в света на Венеция без излишни бутафории и натрапчивости. Атмосферата е загатната от звуковата среда (шум на море, шум на заведения и пр.) и от умелото вплитане в действието на образите на Лучия и Камило, представени от студентите в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” Мила Бенчева и Иван Григоров – образи-маски, които ни въвеждат в света на Венеция с нейните карнавали и история. Всъщност, по думите на героя, Венеция символизира смъртта и разлагането – един дълго и бавно потъващ град, така както самият герой умира бавно, но продължава да се бори – да твори музика, да прави студийни записи, да създава.

Умелото осветление на спектакъла служи не само за маркиране на отделни моменти, то е включено активно в сценографското решение на Невена Кавалджиева, което е функционално и елегантно. Сценографската среда е решена в два основни цвята – черно, символизиращо смъртта, и червено – символ на любовта. Тук се включват и много функционални елементи, които позволяват лесното преминаване на действието от една картина в друга – пристанище, бар, лека кола, ресторант, дом, стълбище и пр. Всичко това е допълнено и от звуковата среда, дело на самия режисьор.

Актьорските превъплъщения (Той – Даниел Цочев и Тя – Нона Йотова) ни впечатляват със своята точност и съвременно усещане. Даниел Цочев е пластичен, жив, чувствителен и в същото време вътрешно напрегнат, поради съдбата на героя. Нона Йотова е стилна, емоционална, женствена. Актьорите са вътре в образа и вътре в събитията. Тяхната игра се характеризира с искреност, органичност, пластичност и много, много вкус. Все пак да не забравяме, че постановката е на естета Здравко Митков, който винаги изчиства излишното натрапване. Така, стигайки до сюжетния момент на своята неизбежна раздяла, героите Той и Тя пречистват себе си от натрупаните с времето лъжи, но пречистват и онези, които са в залата. Публиката се вълнува, дори плаче – и в това е катарзисната сила на добрата съвременна мелодрама.

Като тема и стил “Венецианска загадка” е пиеса, която е очаквана от българския зрител. Защото театърът ни, а и зрителите, имат нужда от такъв тип спектакли, от внимателното вглеждане в човешката душа. Епичните и широкопанорамни постановки, с които театърът откликва на събитията през последните години, имат своята публика. Но има и една друга страна на човешката личност, която се интересува от вътрешните, чисто лични чувства и мисли на човека, от неговия интимен свят. А “Венецианска загадка” е пиеса, която обръща внимание именно на този вътрешен свят на човека. Това е именно театърът, който сме позабравили, а имаме нужда от него.